Свързване

Човекът е сам, докато не реши да се свърже. И той ще продължи да бъде сам, докато не се свърже. Когато успее да се свърже с живота, той не би останал сам, той би усетил живот от всяко свързване с всичко живо, което го заобикаля. Човекът е осъзнат, когато разбира, че е жив, когато види живота и извън него самия. Когато разбере, че съществува. Съществуването му дава възможност да мисли, желае, усеща,  чувства и сбъдва. Съществуването му дава право да се свърже с всичко, което желае, с всичко, което му е нужно, и той не би останал сам. Той ще осъществи всички мисли, чувства и усещания в реално удоволствие от това, че е жив. Свързването с живота е в корена на човешкото начало. И без него човекът ще се лута, докато не намери споделяне.

Да бъдем споделени, изслушани и разбрани са велики добродетели, към които ще се стремим винаги, когато осъзнаем, че живеем. Когато пожелаем да живеем. Взаимоотношенията между човеците, комуникацията и чувствата, които хората могат да развият/изпитат, са основата, на която стъпва животът. Стъпалото, което новороденото изкача с първата си глътка въздух. Това, хората да сме в непрекъснат контакт, комуникация и допир, носи истински смисъл от това да сме живи. В това е заложен целият земен смисъл, в това е заложен нашият земен път. В това е заложено нашето щастие и благословия, нашият бит. Не би имало щастие, когато не сме споделени и сами.

Взаимоотношенията между хората предлагат човекът да изпита всяко чувство силно, породено от природата му да се свързва (сблъсква), докато не намери споделяне.

Силните емоции, равни на конфликти, пораждащи гняв, объркват човека и го „изкарват“ от желанието му да живее в мир. Който познава добре живота обаче, знае, че това да се справяме с емоциите си е част от него и това винаги води до позитивни резултати. Свързването с мира е най-трудно за човека, той няма мира, докато не причини други още по-разрушителни емоции за себе си и другите, воден от усещането за „вътрешна справедливост“. Това пречи на взаимоотношенията да дават живот. Гневът разрушава живота и принизява човека до крайностите на своя „вътрешен мрак“. Минали през опита на неуспешното свързване, у хората се надига друг „демон“ и той се нарича страх. Страхът възпрепятства всяко желание в човека за свързване. Той спира да си позволява да изпита сладостта от живота, защото уроците са му се сторили тежки. Психиката сформира голям блокаж и създава психическа травма. И когато у нас се настани травма, свързването с другите и света е обречено на провал. Ще нанасяме травми на други, мислейки, че защитаваме себе си. Жертва на този демон са не просто взаимоотношенията между мъжа и жената, но и на всички останали, произтичащи от тях. Съзнаваме ли това?..