Работя като обществен възпитател в СО Район „Лозенец“ в гр. София, към Комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни лица (МКБППМН). Първият ми сблъсък с „трудната възраст“ не се случи само заради собствен опит, но и по-късно, когато завърших право и реших да се занимавам с наказателно (криминално) право. Не разбирах объркаността в младите и последствията, произтичащи от поведението им, защото все още не бях развила психологически опит и не виждах истинската причина за негодуването им.

Когато завърших „Социална и юридическа/криминална психология“, прогледнах за проблемите на младите в дълбочина. Тогава открих големи „бъгове“ по пътя на младежкото развитие. Моят мотив е да помагам, а не да съдя и наказвам.

Регистрирана съм като член в Дружество  (Асоциация) на психолозите в Република България с уникален професионален код  BG RP 2392 – 2634 (6001) Работя като психолог и към ЗЖ (Защитено Жилище) „Светлина за нас“. Места за живот на пълнолетни живяли в интернати, лишени от родителска подкрепа, с травматични преживявания свързани с оцеляването им.

В частната си практика работя върху проблематиката на деца, младежи и възрастни, родители, които се опитват да възстановят отново връзката помежду си. Тийнейджърите имат нужда от нов поглед, за да се свързват по по-добър начин със света и другите, без да рушат себе си. Всички зависимости имат причини, но заедно можем да ги разгледаме от друг ъгъл. Тази възраст е много специална и фундаментална за бъдещите проекти на младите. Силните емоции тук са стихийни и липсата на разбиране води до множество негативни последици.

Концентрирана съм върху взаимоотношения, които имат потенциал, но „нещо“ им пречи да се развият в разбиране и хармония. Конфликтите във взаимоотношенията са изключително изпитание за психиката на всеки търсещ равновесие.

Възхищавам се на хора, преживели и преживяващи тежки физически и смъртоносни травми, хора, борещи се за живота си. Самата аз преминавам през такъв период от живота си и прекрасно разбирам всички терминално болни. Психологическата ми подкрепа е безусловна.

И не на последно място. По пътя си някога не просто се спираме, а оставаме някъде там, в състояние на безвремие, но в тягостна схватка с призрачни спомени.