Със сигурност човек трябва да разчита на паметта си, със сигурност паметта у някои е добро качество, със сигурност е качество, което търпи развитие и промяна. И колкото повече време минава, някои забравят да живеят, защото помнят.
„Никой не е казал, че ще бъде лесно“, това съм запомнила от „едно парче“ на Coldplay. И всеки път, когато случайно го чуя, се усмихвам, защото съм разбрала, че пак са минали години.
Най-харесвам тийн възрастта, в тази възраст има само сега. И колко искам отново да кажа „Ама какво ме интересува какво ще става и какво е било“. Ех, как искам…
Дали хората по принцип сме тревожни или ставаме тревожни и ако спрем да се тревожим, какво ще стане? Можем ли да спрем да се тревожим и как? С медитация?
Проблемът с тревожността е много по-сериозен, защото хората не си даваме сметка за тежките (фатални) мисли и визуални преживявания, през които минаваме, докато сърцето ни излиза от ритъм. Знаете ли, че ние се тревожим и за миналото? Отново и отново се връщаме назад и се „хващаме за гушата“ с обвинения към себе си и други, защо сме допуснали това или ако не бях направил онова, или ако не беше завалял дъжд. Ние сме в непрекъсната тревога заради живота, а не живеем. Има и нередки случаи на развита зависимост към страдание и болка, не по-малко опасна от наркотичната.
Младите стават най-лесната мишена за зависимости, защото не могат да понесат тежестта от тревожността и бягат. И след това започваме да бягаме от всичко и от всеки, защото само това ни е спасявало някога преди…
Кристина Сунгарска
kristinasungarska@gmail.com
Facebook: kristina.sungarska
гр. София, бул. Витоша 164